5. Вяра

В основата на твоето съзнание лежи вярата. Казано е: „Всекиму според вярата му“. Но това не е онази вяра, за която говорим, мислейки за религия или за Бог (а това, между другото, са различни неща). Тоест когато говорим за сляпа вяра: едва ли не, че ни се налага да вярваме в нещо, когато нямаме знание, а когато получим знание, вярата вече не ни е нужна. Не, ние говорим за вярата като такава, за вярванията, за подсъзнателните устойчиви убеждения, които предхождат всяко знание. За вярата, която определя основните закони на нашата реалност. И тук е важно да се осъзнае, че всички ние, без може би сами да го осъзнаваме, вярваме в нещо.

Някой вярва в науката, в това, че човекът е развито животно, друг вярва в религиозни догми, в „дядото на облака, който управлява всичко“, трети вярва в силата на магическото въздействие… Но повечето хора, без да си дават сметка за това, просто вярват, че светът е такъв, какъвто е, както го виждаме, усещаме, измерваме, и той съществува независимо от нас, от това какво мислим за него, какво знаем за него – той просто е. И когато нас няма да ни има, той ще бъде все същият, просто нас няма да ни има в него. Това се нарича „обективна реалност“. Но това не е начинът, по който стоят нещата в действителност, това е просто едно такова вярване, дълбока, неосъзнато възприета в детството и вкоренена по навик убеденост; повечето хора просто вярват в тази „обективна реалност“, точно както някой вярва в „дядото на облака“. Но работата е там,

че формулата „всекиму – според вярата му“ работи във всеки случай: в каквото вярваш, това и получаваш. Всяка вяра, както и всяка истина, сама се потвърждава чрез фактите на външната реалност. Всяка.

На базово ниво нашата реалност представлява, както казват физиците, квантова супа, тоест „бъркотия“ от всички възможни варианти на реалността, и само шаблонът на нашето възприятие, начинът, по който гледаме на нашия свят, през каква призма (на вярвания и убеждения) го възприемаме, определя онзи конкретен вариант на реалността, който изживяваме. Да, тези варианти имат различни вероятности за осъществяване. Но както ни казва квантовата концепция QBism (КюБизъм), „в твоята реалност с най-голяма вероятност се случва онова, в което вярваш (уверен си) дотолкова, че си готов да заложиш пари за него“. В твоята реалност се случва онова, в което вярваш, „всекиму – според вярата му“, а фактите и подреждащите ги знания са само следствия, които „изплуват“ от квантовата супа на материалната действителност по шаблона на нашата вяра.

С други думи, ти през цялото време неосъзнато ще търсиш и намираш потвърждения именно за онова, в което вярваш. Въпросът отново е само в това дали твоята вяра, твоите убеждения, те правят щастлив? Възможно е първоначално да си възприел своите вярвания неосъзнато – от мама и татко, от възпитатели и учители, от цялото си обкръжение, но сега ти можеш да направиш осъзнат избор. Критично да осмислиш плодовете, които

получаваш от настоящите си вярвания и убеждения, и – сега вече осъзнато – да избереш онова, в което наистина ти се иска да вярваш. Изборът на вяра означава избор на реалност и на законите, по които тя функционира.

Избиращият да вярва в „обективната реалност“ автоматично попада под действието на законите на тази реалност: ограниченост на ресурсите, необходимост от борба за тях, законите на конкуренцията, в които по-високо от морала, етиката, Любовта и справедливостта винаги ще стои оцеляването. Оцелява най-силният. Но винаги ще се намери някой още по-силен и с по-малко морално-етични ограничения. Но и той в крайна сметка ще загуби – от най-силния противник – неизбежната смърт. В тази реалност има само една гаранция – гаранцията за загуба, гаранцията за смърт като естествен завършек. А докато вървиш неотклонно към този предначертан предварително финал, ти си обречен да страдаш, да се боиш и да не обичаш. Или да живееш на „обезболяващи“, опитвайки се поне с нещо да отклониш вниманието си от болката на страховете и разочарованията – с храна, секс, развлечения, спорт, изкуствени игри, всякакви курсове, тренинги, наркотици, алкохол…

И това е „обективно“. Та нали в „обективната реалност“ има толкова много външни, независими от теб фактори, че един умен човек, ако вярва в „обективната, независимо от него съществуваща материална действителност“, просто е длъжен да изпитва страх и постоянна тревога от невъзможността да контролира всички тях. В такава реалност по определение господства страхът. Но

човекът не може да живее във вечен страх, това противоречи на неговата истинска природа. И ето че му се налага с нещо да отвлича вниманието си…

И мнозина от този страх и страдания бягат „към Бога“, към бог, който точно така, както и „обективната реалност“, съществува отделно от теб – един вид „дядо на облака, който командва всичко“. Но това е като „лошото ченге“ и „доброто ченге“. „Същият дол дренки“. Сега ти ще трябва да се боиш от него. И постоянно да изясняваш какво иска от теб той. И тук се появява множество от религиозни егрегори, същности, желаещи да се подхранят от енергията на вярата на хората. Защото вярата е източник на живот, вярата е канал, по който енергията се предава на онова, в което вярваш. И дали вярваш в бог, в науката, или в трета световна война, или в президента, който ще спаси всички, по същество няма значение. Ти доброволно отдаваш своята жизнена енергия на нещо отвън.

Това не означава, че Бог не съществува. Бог съществува. Бог съществува като Върховния Потенциал на всичко, на всичко съществуващо, на всичко, което някога е било, е и ще бъде, и същевременно като негов Източник. И във всички времена е имало хора, които са посвещавали себе си на служение на този Върховен Потенциал на човечеството и на Живота като цяло, определяйки този Върховен Потенциал като Безусловна Любов, Вечен Живот, възтържествувал над смъртта, Върховен Разум, Върховна Премъдрост, Върховна Сила и Върховна Воля, Върховна Причина и Източник на всичко, и най-сетне, Върховна

Привлекателност в най-всеобщия смисъл. Такива хора, посветили се на служението на този Върховен Потенциал, са били наричани светци. И тези хора установяваха свой собствен извънвременен и извънрелигиозен контакт с този Върховен Потенциал, и със своето служение и вяра обогатяваха всички или някое конкретно от Неговите качества: някой каляваше Волята (по 40 години стоейки в молитва на стълб или на камък), друг – Силата да владее материята посредством вярата („И ако вярата ти бъде колкото синапено зърно, ще кажеш на тази планина да се премести, и тя ще се премести по думата ти“), някой придобиваше Премъдрост, укрепвайки Разума и възнасяйки го в Духа, в Духа като Върховна форма на съзнание. Някой дисциплинираше ума. Някой износваше Свободата от страховете и ограниченията на тялото, на телесните зависимости. Някой усъвършенстваше Тялото. Някой разширяваше спектъра на Душата. Някой усилваше Енергията. Някой придобиваше Любов.

Да, това също е вяра. Но тази вяра, посветена на Цялото, на Единното и неделимо Съществуващо, която във всички времена установяваше своя собствен Жив Контакт с Живия Извънвременен Бог, влагайки своите постижения в Единната Съкровищница на Духа, тази вяра, Жива вяра, сътвори нашия общ Върховен Потенциал, до който един ден ще получи достъп всеки желаещ – и вече не по собствени заслуги, а по Върховна Милост, изтъкана от самоотвержения Съвкупен Подвиг на тези свети хора, изградил се през цялата история на човечеството в Образа на Единния Бог и Неговата Любов към нас, Неговата Милост като Наш Единен Баща-Майка към Своите деца.

И тази вяра, по силата на своята всеобщност, създава колективна реалност на Върховния Потенциал, колективна реалност на Рая.

Всеки от тези хора използваше своите немощи, своята ограниченост като стартова площадка и развиваше силата на вярата и силата на желанието (а желанията са нещо много важно, както ще видим от следващата глава), без да се отвръща от собствената си слабост и страхове и без да се опитва да се забрави в „обезболяващи“, както другите хора, а гледайки ги открито в очите и извършвайки ежедневно подвига на излизането отвъд тези предели, посвещавайки резултатите от този подвиг не лично на себе си, а на цялото Човечество, на Неговия Върховен Потенциал, на Онова, което наричаме Единен Бог, Единен Баща-Майка, Единен Дух, осъзнавайки, че всички тези висши качества ще достигнат своята критична маса не сега, не в тази секунда, а в бъдещето („бъдещия век“), в някакво качествено Ново Съзнание, Което един ден ще осъзнае Себе си като Причина за всичко. В Съзнанието на Твореца.

И ето, това бъдеще настъпи. Някога – това е Сега.

Ти ще попиташ: а защо да не може просто да вярваш в себе си? Може. Но сравни: вярата в себе си като в отделно взето същество и вярата в себе си като в уникално проявление на Единния Бог, на Единния Живот, въплътил Своя Върховен Потенциал и продължаващ да Го разширява във всеки миг чрез всички Свои уникални

проявления, в които всяко дете на Бог, всеки творец на своята реалност, продължава всеки миг да развива талантите, даровете, получени от Единния Дух-Баща-Майка, и внасяйки своя ежедневен принос в увеличаването на този Върховен Потенциал, в отговор получава за себе си Обновената Версия на Единния Върховен Потенциал, износен от всички деца и частици на Единното Тяло във всеки момент на Единното Сега.

Съгласи се, вярата в себе си като в отделен носител на съзнание, ограничен от своя опит, и вярата в Себе си като в уникално проявление на Единния Бог, Който побира в Себе си Единния Върховен Потенциал на Единното Извънвременно Съзнание, износено от цялото Човечество, – това са различни неща.

И така, как да повярваш в Себе си, в Себе си като в творец на своята реалност, в себе си като не отделен от Цялото, а като в бог и любимо чедо, уникално проявление на Единния Бог в твоята уникална човешка форма?

Та нали вярата е много тясно свързана с желанията. Ние вярваме в онова, в което искаме да вярваме. И обратното: нашите желания се определят от нашите вярвания. Нека да вникнем в животворящата сила на твоите желания.